Смъртоносно обаждане - Крис Картър

Смъртоносно обаждане - Крис Картър

24.02.2017

Не е случаен феномен фактът, че психотрилърите уверено държат първенството в читателските търсения. Човешката психика и особено нейните девиации винаги са били обект на интерес не само за психолозите, но и за хората, които се опитват да си обяснят природата на злото.
Добрият автор на трилъри знае как да превърне склонността към престъпления в интригуваща история, въздействаща едновременно на съзнанието и подсъзнанието, да придаде достоверност на злината и да изгради образи, с които скритото в дебрите на мозъка зло да бъде идентифицирано.

Крис Картър несъмнено е сред майсторите в този жанр.
Писател, роден в италианско семейство в Бразилия, работил като криминален профайлър в САЩ, живял на три континента и опознал различни култури и хора, със сигурност притежава дълбоко знание за човешката природа. Това е и коренът на усещането за правдоподобност и естественост на историите и характерите във всички негови романи.

Често го сравняват с Балдачи, но той по-скоро напомня на Томас Харис с „Ханибал“ и „Мълчанието на агнетата“ заради долавящата се емпатия дори към носителите на злото в романите му. Често моралните везни в наратива се накланят в неочаквана посока почти незабележимо, с обективно съпричастие и дълбоко разбиране за мотивацията на престъпника.
Точно това е най-впечатляващото и в новия му роман „Смъртоносно обаждане“, издаден от „Ера“. Престъпленията, дело на сериен убиец, са не просто изобретателни по нов начин, инспириран от модерните технологии. Те са виртуозни, но и обясними, когато в неочакваната развръзка се разкрият мотивите на злодея. Като в извратена въртележка читателят се люшка между ужаса, отвращението и съпричастието, изненадващ сам себе си с неочаквана реакция към привидностите, разобличавани последователно в сюжета.

Картър не раздава морални присъди, не е авторитарен наблюдател с ясно фиксирани позиции. Умелата игра с базисните психологически модели, движещи едновременно жертвите, престъпника и разследващите, придава на романа улична, естествена правдоподобност. Усещането е, че можеш да се идентифицираш с всеки герой, не си длъжен да избереш страна. Принуден си даже да търсиш в себе си едновременно и съжаление към престъпника, и обвинение към жертвата. Това категорично обръщане на модела е така добре обосновано, че дава повод за преосмисляне дори на житейски позиции.

Образът на детектив Робърт Хънтър, герой в повечето му романи, е графично чист, балансиран в детайлите и изключително притегателен. Майсторството на който и да е писател на трилъри и съспенси е подложено на изпитание при наличието в световната литература на недостижими образи на детективи – от времената на Конан Дойл и Кристи да до Робърт Галбрейт и Луиз Пени днес. Картър е успял да създаде запомнящ се централен герой, без да се поддаде на изкуствено оригиналничене. Хънтър („ловец“ от анлийски) е в равни части неповторим и типичен. Но най-доброто попадение на Картър е начинът, по който го изгражда в синхрон със злодея – не само в „Смъртоносно обаждане“, но и в останалите романи, където Хънтър е главен герой.

За трилърите особено важен е ритъмът. Нарушеният ритъм на повествованието, сривовете в темпото при сюжета и наратива винаги отнемат от въздействието. Крис Картър обаче е брилянтен в усета си за изграждане на историята. В „Смъртоносно обаждане“ има няколко кулминации, които са на точното място и в точния ритъм, като създават усещане едновременно за изключителност и естественост.

Фиксирането и добрата работа с първостепенните герои обаче е довела до леко размиване на второстепенните, тези, които се включват в повествованието извън централния сюжет. Романтичните забежки на Хънтър оставят привкус на изкуствено наложени сюжетни „почивки“. Авторът се е подчинил на ритмовата схема, без да вложи съществен ентусиазъм и въображение в паралелните на фабулата епизоди.

Изненадващият финал не затъмнява интересната завръзка, както често се случва в други психотрилъри. Без да влиза в противоречие с типичната психологическа мотивация на злодеите, авторът на престъпленията се оказва по-близо до нормалното, отколкото може да се очаква.

Преводът на Юлия Чернева е традиционно добър, както и в предишните романи на Картър, издадени от „Ера“. А романът на Крис Картър със сигурност трябва да влезе в личните библиотеки не само на любителите на качествени психотрилъри, но и на онези читатели, които искат да научат повече за дълбините на човешката психика.

Автор: Силвия Недкова