Вирджиния Бейли за истинската история, вдъхновила романа „В едно ранно утро"
Вирджиния Бейли за истинската история, вдъхновила романа „В едно ранно утро"
10.06.2016
Зад прекрасната корица на „В едно ранно утро“ стои също толкова прекрасен текст. Епичен, дързък и емоционален, романът на Вирджиния Бейли разказва за изборите, които променят живота ни, за принадлежността и загубата, за упорството на любовта, за саможертвата, изкуплението и спасението. Написан с дълбочина, изящество, смелост и откровеност, едновременно трагичен и възвисяващ, този роман може да развълнува всеки читател.
Втората световна война може да бъде разглеждана от много страни. Окупацията на Рим и депортирането на евреите от града определено предлагат нова перспектива на събитията. Какво предизвика интереса ви към този исторически период? Посещавала ли сте Рим като млада? Сцените, написани през погледа на младата жена, са толкова убедителни! Може ли да споделите повече за методите, които използвате при проучването на фактите за романа?
Леля ми, която е и моя кръстница, живее в Рим. Посетих я за първи път, когато бях на 16 години. Оттогава винаги се връщам. Много от детайлите от първото ми посещение намериха място в книгата – невероятната храна, цветове, топлината на слънцето, красотата и чувството да бъдеш заобиколен от нея, мелодията на италианския език, неотложната нужда да разговаряш на него. Мария, младата девойка от „В едно ранно утро“, не въплъщава моя образ, но преживяването и́ в Рим отразява моето.
Искрата на запленението ми по „военен” Рим бе запалена от книгите и филмите, които изучавах, докато следвах италиански. „Рим, открит град“ на Роселини беше първият филм, който гледах по темата и който ми отвори очите. Действието в него се развива по време на нацистката окупация, той е и частично заснет по същото време.
По-късно проучих и литературата на съпротивата и попаднах на документ от Джакомо Дебенедети за извозването на евреите от Рим на 16 октомври 1943 г.. Това откритие ми повлия много силно и въздействието му беше многократно усилено от факта, че това събитие се е случило на пресечка от апартамента на леля ми, там, където си пием сутрешното кафе.
Така че, до известна степен, проучването на фактите за романа ме е съпровождало през целия ми живот! Но за да освежа знанията си, трябваше да чета и препрочитам книги, развиващи се в същия исторически период , да гледам филми за първи или за пореден път, да проуча исторически документи, да разгледам хиляди снимки на Рим тогава и сега.
Докато пишех книгата, живях в Рим. Първият ми роман „Africa Junction“ спечели наградата „Маккитерик". С парите от нея наех апартамент в Рим. Сутрините пишех, а следобедите бродех из града!
Използвате различни глаголни времена в романа, сегашно за действието в миналото и минало – за по-скорошните събития. Как решихте да изберете този подход?
Обикновено пиша в 3-то лице, минало време и трябва да има добра причина, за да се отклоня от установената практика...
Сегашното време създава чувство за неотложност, за случване в настоящия момент, а романите за военно време всъщност пресъздават историята пред очите ни и ми изглеждаше, че този подход най-добре ще отрази това. За Киара, моята героиня, животът е неподреден и вечно променящ се. Тя е пешка в историческата земетръсна игра. Единственото, което може да направи, е да реагира импулсивно, да взема решения на момента, без да знае какви ще бъдат последиците. Сегашното време предава драмата и чувството, че си на ръба на острието. Чрез него също така се опитах да сигнализирам на читателите в кое историческо време са героите, без да го упоменавам изрично. Различните глаголни времена отразяват етапите в живота на Киара – сегашно, когато е все още млада и неформирана личност, и минало време за зрялата жена, която трябва да живее с последствията от решенията си.
Образът на Даниеле е доста сложен и в романа го „виждаме” само през погледа на другите. Въпреки че обстоятелствата около него предизвикват симпатиите на читателите, все пак има аспекти от неговия характер, които го правят неприятен. Съзнателно ли изградихте героя по този начин или самото повествование се разви така?
Образът на Даниеле е изграден върху отсъствието и непознатостта му. Решението да не пиша части от негово име беше съзнателно. Дълго мислех за последиците, които тези събития биха имали върху психиката на дете. Обстойно проучих последствията от внезапното откъсване от семейството, вината на оцелелия (или т. нар. посттравматично разстройство), самонараняването и елeктивния мутизъм. Но, в крайна сметка, сложният и предизвикателен образ на Даниеле се разви сам в хода на повествованието. Когато майка му го отблъсква заради шанса да оцелее, нещо разрушително и изключително болезнено се случва вътре в него. Не съм се стремила да изградя героя като проблемен, той просто си беше такъв. Как би могло да бъде иначе при тези обстоятелства?
„Даниеле не желае да бъде спасен... никога не го е искал“ – тази ключова фраза ме порази. Историята е пълна с морални дилеми. Никой не е перфектен, всеки прави грешки. Киара взема решения, от които е дълбоко засрамена. Естествено ли се разви моралната страна на романа или предварително бяхте решила да навлезете в тези води?
Документите от Дебенедети са сбор от разкази на свидетели. В един параграф той пише за жена, която се опитва да спаси едно дете от депортиране, като го представя за свое, но детето крещи за истинската си майка и бива върнато на нея. Оттогава се питам какво би станало, ако детето не бе извикало или поне не бе извикало достатъчно силно, за да привлече вниманието върху себе си, или ако твърдостта и убеждението на жената, взела детето, бяха надделели над писъците.
Десетилетия по-късно, когато се заех сериозно с този роман, имах намерение да напиша история за израстването в Рим през 70-те години на XX в. Но образът на това дете ме преследваше, опитах се да го забравя, но той все се връщаше. Написах първата глава на романа, за да го изкарам от главата си, но вместо да го забравя, той доби плътност и стана реален. Така че моралната сложност на романа не е съзнателно търсена, създадоха се предпоставки за такава, които нямаше как да пренебрегна.