Интервю със Скот Търоу

Дълго време се отнасях пренебрежително към възможността да напиша продължение. Всъщност през по-голямата част от тези двайсет години, които изминаха от издаването на „Невинен до доказване на противното”, не си мислех изобщо за това. Но преди пет години възприех идеята. На бюрото ми имаше бележка, на която пишеше: „мъж седи на легло, в което има тяло на мъртва жена” и  в този момент осъзнах, че този мъж е Ръсти Сабич. Трябваше да открия коя е жената и доста бързо реших, че това ще бъде съпругата му Барбара. Но се страхувах от имитацията, от самоповторението. Горд съм с „Невинен до доказване на противното” и не исках да омаловажавам романа. Ала в крайна сметка силата на идеята надделя над съмненията ми. Цели три години работих над ръкописа на „Невинен”. Дори като се замисля, осъзнавам, че връщането ми към началото е било важно за самия мен.  Подобно на героя си Ръсти Сабич, и аз навърших 60 години и реших да направя равносметка. Виждам неща, които не съм виждал преди – затова исках да се върна към самото начало и... да започна отначало.

 

 

Писах цели две години, без да знам отговора. Когато измислих края, бях много доволен, защото беше изненадващ в контекста на романа и по някакъв начин резонираше с първата книга. А също дава възможност на читателите за по-проникновено разбиране на Ръсти и Барбара.
Тези, които са чели „Невинен до доказване на противното”, сигурно се чудят защо сега сте изградили доста по-положителен образ на прокурор Томи Молто.
В първата книга Молто беше нарисуван като непоносим фанатик. Дори и аз се изненадах от образа му сега. При него използвах трето лице и минало време, за да го противопоставя на Ръсти, за когото използвах първо лице, сегашно време. По този начин се изгражда отчетливо чувство за двама мъже, които гледат на света по различен начин.

Той е по-стар и по-отчаян. Връща се назад към травмата от първия процес, в който е съден за убийство, за да открие собствените си грешки. Като адвокат по наказателно право винаги съм се впечатлявал от огромната житейска цена, която всички мои клиенти с оправдателна присъда заплащат. Очевидно Ръсти повтаря грешките си – забелязвам това и при мои приятели, дори и при мен.  Този човек отново посяга към нещо, за което знае, че няма да удовлетвори надеждите му.

В началото нямах такива намерения. Но една сутрин се събудих и реших да пиша от гледната точка на Томи Молто. Мислех си, че така ще изобразя по-добре разследването на убийството – като паралел на разказа за живота на Ръсти през изминалата година. Що се отнася до Нат, си мисля, че той е един от най-интересните персонажи, тъй като изпитва огромна морална дилема и се съмнява в невинността на баща си. Неговата гледна точка е необходима на самите читатели. Подобни бяха и съображенията ми, за да включа гледната точка на Ана – за да може читателите да разберат героинята по-добре.

Ръсти е такъв типаж още от „Невинен до доказване на противното”. Мазохизмът е част от неговия характер. А този образ на Томи се появява в една от предишните ми книги „Законите на нашите бащи”, когато той се превръща в сянка на самия себе си. Въпреки че знае, че ще бъде изигран, Томи продължава и върши това, което трябва.  

Коментарът ви за Барбара е интересен. Моите читатели реагираха много бурно спрямо нея. Италианската преводачка се почувства длъжна да ми каже, че мрази Барбара. Други, към които спадам и аз, изпитват съчувствие към нея. Дори бих казал, че нейният живот е изпълнен с повече мазохизъм отколкото садизъм.
Наистина харесвам емоционалната сложност на всички персонажи в книгата. Постигнах го благодарение на желанието си да следвам духа на „Невинен до доказване на противното”. Постоянно се питах как се чувства човек, който е съден за убийство? Какво е да си дете, единственото дете в семейството, когато тече процесът? Това е наистина голям товар за плещите на Нат...

Не знам. Това е потенциална възможност. Ако реша отново да пиша за семейство Сабич, ще трябва да помисля над това.  

Целта ми беше да напиша „Невинен” като самостоятелен роман, който може да бъде четен и от хора, които дори не са гледали филма по „Невинен до доказване на противното”. Но също така трябваше да създам и връзки между двете книги. Затова намекнах по средата на „Невинен”, че изходът от първия процес можеше да е различен, ако съществуваха ДНК изследвания преди двайсет години.

Измислих окръг Киндъл случайно. Бях прокурор в окръг Сафолк, но не исках някой да ме обвини, че пиша за случаите, по които работя. Когато започнах „Невинен до доказване на противното” действието се развиваше в Бостън. Не си водя дневник или бележки с действителни случаи, които да използвам в романите си, но постепенно Бостън започна да наподобява Чикаго като краен резултат. Реших да не променям това, но да използвам различно име – окръг Киндъл.  Дори не исках да уточнявам името на самия град. И така постепенно станах господар на един измислен свят.  
Този измислен свят ме устройва напълно. Някой хора си мислят, че съм страхливец, защото с течение на времето окръг Киндъл все повече прилича на Чикаго. Те казват „Признай си, че това е Чикаго, и приключвай!” Но това ме обърква. Не мога да разбера защо читателите нямат нищо против измислени хора, но не могат да приемат измислено място. Та то е същото! Харесва ми свободата да имам собствен град със своя история. Самото място се превръща в герой на романите ми. Харесва ми, че мога да боравя свободно с фактите от историята, без това да има някакви последици.  Така и аз вмъквам собствения си коментар по актуални проблеми, които ме вълнуват.